Ограничихме лакомствата на нашият малък приятел като спряхме да му ги даваме. С почуда цяла седмица го наблюдавахме как той продължава да дъвче от тях и всеки ден да вади от най-причудливи места складирани богатства. Ще кажеш, че някъде има цяла торба и той си взима от нея. Пък не е като да се виждат докато са чакали. Или пък, че се е научил да си отваря вратичката на шкафа - и това не е невъзможно. Неговото желание да крие храна е толкова силно, че е съвсем нормално да си оставиш якето на някой стол и след това вътре да намериш парче сухар или бисквитка. Прилежно мушнати, завити, натиснати да не им е студено и никой да не ги види.
Затова решихме да го наблюдаваме когато крие и да му покажем, че знаем какво прави. Каква изненада се изписва по това мило личице, когато разбулиш тайника и му покажеш, че виждаш всичко. Той взима бисквитката и се насочва към друго място. Вървиш с него и го гледаш докато крие, той те гледа с едно отегчение - "Айде махай се! Остави ме!" Стои и чака да си тръгнеш.
Заварваш го да мушка кокалче в едно одеало и да го зарива с муцунка и крачета. Завива, завива... Отвиваш му тайника и виждаш как вътрешно се нервира. Двойно по-интензивно започва да завива и да бута и да мушка докато покрие кокалчето. "Няма пък! Тука ше го сложа!" Почти е приключил и ти отново му отвиваш кокалчето... Е, няма друг такъв поглед! Нещо между "Стига бе!" и "е ти ми разказа играта! Направо ме разби! Аз толкова добре го скрих!". Обиден си отива и после не говори с теб, защото му разваляш удоволствията.
Обичам го! Неговите малки игри, навици и радости са вдъхновяващо простички...
