Хубаво е, че не говорят...

Кучето не ви натоварва с излишни приказки какво е чуло в магазина, нито ви разказва абсурдните истории на прителите си. То не се впуска в пространни размишления за смисъла на живота и не се опитва да ви съветва и да ви дава акъл. Не се възмущава от действията ви и не коментира всяка ваша грешка в детайли и многократно. То не ви разказва колко му е станало гадно, че са го обидили и не се обръща да ви каже нещата, които децата ви ви казват. То не е строг родител, а просто приятел, който ви харесва такива каквито сте. Като цяло не говори много и това е едно от най-хубавите му качества.

Ако си представим какви биха били неговите изказвания те най-вероятно ще са нещо подобно:
А! (удивление)
ау... (я виж ти)
А-а-а... (няма)
Е-е-е...(разочарование)
ехе... (колко хубаво)
уф... (гадно ми е)
оле... (май сгафихме)
въздишка (би могла да означава какво ли не)

То би говорило простичко за да го разберете максимално ясно. И като се замисли човек - какво толкова имаме да си кажем ние хората, което да си струва слушането... Бла, бла, бла... Безкрайно дрънкане, което само ни изморява. То си личи по тези мои размишления, че около мен има хора, които говорят твърде много и затова оценявам мълчанието на кучето. Радва ме. Пълни ми душата. Когато все пак каже нещо го слушам внимателно, защото не си хаби думите за щяло и нещяло.

Най-четени