Първи дни с него...

Решението да си вземем куче беше доста трудно за мене. Въпреки че някога бях гледал немска овчарка в казармата, очакването ми за подобно приключение сега бе меко казано плашещо. Не стигаха собствените ми негативни мисли по въпроса, ами винаги се намираше някой, който да ми каже нещо от сорта на "Оооо, това си е таралеж в гащите!" или " Готов ли си три месеца да чистиш лайна, навсякъде из апартамента си?!". Всъщност май не бях готов, но решението беше взето.
И когато вече пътувахме с кученцето към неговия нов дом, си казвах "сега вече няма връщане назад, така че се опитай да погледнеш философски на нещата!" Той беше невероятно уплашен, свит и тих и в онзи миг освен умиление не можеше да породи негативно чуство.

Но умилението бързо започна да се трансформира след няколко часа, след като малкия звяр вече беше пикал в средата на всички стаи и ние тичахме подир него с едно огромно "НЕ!" в устата, което повтаряхме през не по-малко от десет секунди... Вътрешното ми колебание относно решението да си вземем куче обаче се превърна в ясно усещане за огромна грешка когато вечерта след като легнахме се разнесе особена миризма и аз реших, че сме си взели най-миризливото кутре на света. На всичкото отгоре то не искаше да спи никъде другаде освен на нашето легло и след многобройните опити да му обясним къде му е мястото, най-накрая сломени за сън го оставихме да спи където му харесва. За да ни събуди в пет сутринта, сред странното зловоние... Някъде там започнах да се ядосвам и нещо в мене крещеше "Знаех си!!!" След като едвам го приспахме той отново ни събуди в седем, което вече беше върха на наглостта!

Но положителните емоции не закъсняха изобщо - макар и ранно събуждането беше от едно същество, което радостно ни ближеше и скачаше около нас, а още следобяда на същия ден кученцето разбра, че тоалетната се намира на терсата. Което за мене беше твърде разведряващо, защото разбрах, че той може да учи много бързо стига аз да искам. Освен това се оказа че силната миризма не е от него а от нашийника против бълхи, за който се оказа, че отделя накакъв газ и не е добро решение за малки кученца... Започнах да осъзнавам, че проблемите са точно толкова в него колкото и в мене и само след три-четири дни той започна да ми става твърде симпатичен - толкова, че да разбера, че не бяхме взели грешно решение. Сега той е на почти четири месеца и аз не спирам да се удивлявам как за три месеца, грижата за него, която ми е изглеждала толкова страшна ми е просто едно ежедневие. И не спирам да се радвам, че се навих да го вземем.
Макар че днес не мога да разбера защо цял ден се цупи на нас заради глупавата инжекция, която вчера му би ветеринарят...